Make your own free website on Tripod.com

nobelisti.com

2

nobelisti.com

 

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

 

ЧАСТ ВТОРА. ПИСАТЕЛИ-НОБЕЛИСТИ (20 - 21 ВЕК)

 
 
 
27. Франсоа МОРИАК – Нобелов лауреат за литература

28. Т.С. ЕЛИЪТ – Нобелов лауреат за литература

29. Ръдиард КИПЛИНГ – Нобелов лауреат за литература

30. Александър СОЛЖЕНИЦИН – Нобелов лауреат за литература

31. Херман ХЕСЕ – Нобелов лауреат за литература

32. Анри БЕРГСОН – Нобелов лауреат за литература

33. Уинстън ЧЪРЧИЛ – Нобелов лауреат за литература

34. Иво АНДРИЧ – Нобелов лауреат за литература

35. Жан-Пол САРТР – Нобелов лауреат за литература

36. Рабиндранат ТАГОР – Нобелов лауреат за литература

37. Сигрид УНДСЕТ – Нобелов лауреат за литература

38. Исаак СИНГЕР – Нобелов лауреат за литература

♦♦♦♦♦♦♦

 
 
 
 
 

27. ФРАНСОА МОРИАК, Нобелов лауреат за литература   

Френският писател Франсоа Мориак (1885-1970) получава Нобеловата награда за 1952 “за дълбоките духовни прозрения и художествената сила, с която прониква в драмата на човешкия живот”. През 1905 Мориак завършва литература в университета в Бордо. Най-значимите му произведения са: “Пустинята на любовта” (1925), “Болката и радостта на християнския живот” (1931), “Черните ангели” (1936), “Това, в което вярвам” (1963).

♦♦♦

 

1♦ В книгата си “Болката и радостта на християнския живот” Франсоа Мориак пише:

“Днес, в навечерието на моя живот, аз вече знам окончателния отговор – единствено Иисус Христос е този, който може да успокои радикалната болка, която е в нас. Болката, която е толкова вплетена в човешкото съществуване, че нейната жестокост трае от детството до гроба: мъката от самотата; клатушкащите се сенки на любимите ни хора, които ни напускат и отиват в ужасната мистерия на смъртта; нашата потайна и вечна жажда за безкрайните удоволствия на нашето его.

Нашите сърца ще се освободят от скверните невидими идоли, едва когато разпънем себе си на дървения кръст заедно с Христос, едва когато спрем да храним нашето его и нашите желания, едва когато отдадем себе си изцяло на бедните, нуждаещите се и страдащите членове на Христовото тяло във всяка част на света.” (MAURIAC, Notre Dame, 1964).

 

2♦ “Бог открива изцяло себе си единствено на онези личности, които са унищожили – в самите себе си и в света – всичко, което препречва пътя на Божествената любов.” (MAURIAC, Notre Dame, 1964, 43).

 

3♦ “Християнският Бог не иска просто да бъде обичан. Той иска да бъде единственият обект на нашата любов. Той няма да ни позволи да се отклоним от Него дори на една въздишка разстояние. За Християнския Бог всяка друга любов, която не е изразена в Негово име, е всъщност форма на идолопоклонство. Именно това изискване ни изглежда твърде парадоксално; защото е изключително трудно да обичаш едно творение, без да го обожествяваш, а същевременно Бог ни задължава да обичаме всички Негови творения.” (MAURIAC, Dimension Books, 1964, 26).

 

4 “Духовната нечистота ни отделя от Бога. Духовният живот се подчинява на закони, които са също толкова реални, колкото и законите на физичния свят.

Нашата духовна чистота е предусловие за една по-висша любов, за едно притежание, което превъзхожда всички други – притежанието на Бога.” (MAURIAC 1963, 51-52).

 

5♦ Коментирайки Библейския стих Матей 25:40, Мориак пише:

“Да обичаме Христос и да обичаме нашите ближни е едно и също нещо; двете заповеди се сливат в една: Истина ви казвам, понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили’.

Тук не става въпрос за някакви предварителни сметки или за очакване на награда в аванс, тук става въпрос за истинска любов.” (FRANÇOIS MAURIAC, Holy Thursday: An Intimate Remembrance, Sophia Institute Press, 1991, 44-45).

 

6 “Ако има някаква част от Християнското учение, която хората са отхвърляли с несравним инат, това е вярата, че всички хора и всички раси са еднакво ценни в очите на нашия Отец, Който е на Небето.” (MAURIAC 1978).

 

7♦ “Мнозинството от християните никога не са отивали отвъд буквата на катехизиса. Те никога не са познавали Бога. За тях думата Бог никога не е имала някакво реално съдържание. Те са абсолютно безпринципни. Христос никога не е присъствал в техния живот.” (MAURIAC 1970).

 

8♦ “Ние грешим, когато си мислим, че мистиците са необикновени християни. Напротив, те са единствените истински християни. Те изчерпват себе си в търсенето на Бога, точно както сладострастниците изхабяват себе си в търсенето на плътта. Мистиците безспирно желаят да притежават Бога, да бъдат притежавани от Него, да Го обичат. За тях любовта означава да прегърнат Бога с цялото си сърце, да Му се отдадат изцяло и да се опитат да бъдат Негово притежание.” (MAURIAC, Dimension Books, 1964, 26-27).

 

9♦ “Човекът трябва първо да намрази своя грях – едно изискване, което е много трудно да бъде изпълнено. След това, човекът трябва да реши повече никога да не съгрешава – и това трябва да не е само въпрос на думи, а едно вътрешно решение, чийто единствен съдия е Бог. И накрая, страхът от наказание не е достатъчен, ако човек не е вдъхновен от любовта към Бога. Човекът няма да получи прошка, докато не тръгне по пътя на любовта.” (MAURIAC 1999, ch.5).

♦♦♦♦♦♦♦

 

 

 

 

 

 

28. ТОМАС ЕЛИЪТ, Нобелов лауреат за литература

Английският поет и драматург Т.С. Елиът (1888-1965) е удостоен с Нобеловата награда за 1948 “за своя изключителен новаторски принос към съвременната поезия”. През 1910 той завършва Харвардския университет, където учи философия и литература, и пише своята докторска дисертация. Най-значимите му произведения са: “Пуста земя” (1922), “Убийство в катедралата” (1935), “Идеята за християнско общество” (1939). Според литературната класация на списание “Time” Т.С. Елиът е “поетът на ХХ-ти век”.

♦♦♦

 

1♦ “Аз не вярвам, че културата на Европа би могла да оцелее, ако Християнската вяра изчезне. Убеден съм в това, не просто защото самият аз съм християнин, но и като изследовател на социалната психология. Ако Християнството загине, заедно с него ще загине цялата наша култура.” (ELIOT 1967, 200). 

 

2В книгата си “Идеята за християнско общество” (The Cambridge Lectures, 1939) Т.С. Елиът пише:

“Възможно най-лошото нещо е да защитаваме Християнството, само заради това, че то е полезно, а не заради това, че то е истинно.

Да се доказва правотата на Християнството, само защото то е полезно за нашия морал, е един погрешен ход. Напротив, ние трябва да покажем, че от истинността на Християнството неизбежно произтича истинността на Християнския морал.” (ELIOT 1988, 46).

 

3 “Един християнин може да докаже пред хората истинността на своята вяра по един съвършен начин, само когато заложи реално живота си за нея, а не когато логически анализира причините за своята вяра.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Draper 1992, №599).

 

4През 1934 Т.С. Елиът пише за лутанията на съвременното човечество между невежеството и знанието – две парадоксални следствия от т.нар. “научно-технически прогрес”:

“Безкраен цикъл от идеи и действия,

безкрайни изобретения, безкрайни експерименти,

те носят знание за движението, но не за покоя,

знание за говоренето, но не за тишината, 

знание за словата, и невежество за Божието Слово.

 

Нашето знание ни води все по-близо до нашето невежество,

нашето невежество ни води все по-близо до смъртта,

но това е близост до смъртта, а не близост до Бога. 

 

Къде е животът, който изгубихме в живеенето?

Къде е мъдростта, която изгубихме в знанието?

Къде е знанието, което изгубихме в информацията?

Небесните цикли през тези двадесет века

ни водят все по-далеч от Бога и все по-близо до смъртта.” (ELIOT 1934).

 

5♦ В “Идеята за християнско общество” Елиът пише: “Ние трябва да се отнасяме към Християнството с много повече интелектуално уважение, отколкото сме свикнали. Ние трябва да се отнасяме към Християнството като към учение, което акцентира върху мисленето, а не върху чувствата. Ако наистина започнем да се отнасяме по този начин, следствията ще са прекалено сериозни, за да могат да бъдат приети от всички. Защото, когато Християнската вяра е не само почувствана, но и промислена, тя води до практически резултати, които съвсем не са удобни за всеки.” (ELIOT 1988, 6). 

 

6♦ “Разделението между онези, които приемат и онези, които отричат Християнското учение, е според мен най-дълбокото разделение между човешките същества.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Yancey 1999, 88). 

 

7♦ “Нашето време е покварено, цялата съвременна литература е покварена от безбожието.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Ozick 1989, 151).

 

8♦ “Защо хората трябва да обичат Църквата? Защо трябва да обичат нейните закони?

Защото Църквата им говори за живота и смъртта, и за всичко друго, за което те биха искали да забравят.

Защото Църквата е нежна там, където те биха били твърди, и е твърда там, където те биха били мекушави.” (ELIOT 1934).

 

9♦ Ето как Елиът си представя некролога на ХХ-ти век:

“Тук живяха свестни и безбожни хора. Техният единствен паметник е един асфалтов път и хиляди изгубени топки за голф.” (ELIOT 1934).

 

10♦ “Едно общество престава да бъде християнско, когато религиозните практики са изоставени, когато поведението на хората вече не е регулирано от християнските принципи и когато просперитетът в този свят е станал единствената съзнателна цел за всички.” (ELIOT 1988, 9-10).

 

11♦ В книгата си “Християнство и култура” (1948) Т.С. Елиът пише:

“Целта на безспирната индустриализация е да създаде маси от хора от всички класи, откъснати от традицията, отчуждени от религията и податливи на масови внушения – с други думи, да създаде тълпа. А една тълпа няма да бъде по-малко тълпа, ако тя е добре нахранена, добре облечена, добре окъщена и добре дисциплинирана.” (ELIOT 1988).  

 

12♦ “Христос е единствената неподвижна точка в нашия въртящ се свят.” (ЕЛИЪТ, цитиран в Castle 2002, 219). 

♦♦♦♦♦♦♦

 

 
 
 
 
 

29. РЪДИАРД КИПЛИНГ, Нобелов лауреат за литература    

Британският поет и прозаик Ръдиард Киплинг (1865-1936) е удостоен с Нобеловата награда за 1907 “за изключителната си проницателност, оригиналността на въображението, богатството на идеи и забележителния си талант на разказвач”. До 1907 Киплинг създава 17 тома с разкази, 4 романа и стотици стихотворения. Основните му произведения са: “Книга за джунглата” (1894), “Ким” (1902), “Ирландската стража във Великата война” (1923) и автобиографията “Нещо за мен” (1936). 

♦♦♦

 

1      Non nobis Domine! –

Не за нас, о Боже,

да бъдат възхвалата и славата

за всяко дело, слово или можене;

 

защото Твоя е властта

да сложиш корона или позоряща стигма

върху всяко дело или мъдростта,

които човекът сам е постигнал.

 

Нашата вина е, че твърде много обичаме

и че покриваме с величествен  воал

онзи шум, който Слава наричаме,

и Златото – онази мръсна кал.

 

Заради тия двете ние изживяваме

хиляди горещи и безбожни дни,

но в нашите сърца признаваме,

че слава заслужаваш само Ти!

 

Ти си Силата, чрез Тебе съществуваме,

наш Създател, Съдия и Приятел си Ти,

само за Твоята прошка бленуваме,

не ни отхвърляй и ни прости. 

 

И дай ни сила да прозрем преди последните ни дни,

че всички наши пътища са жалки,

че слава заслужаваш само Ти! –

Non nobis Domine! 

(KIPLING 1934, ‘Non nobis Domine!’, in “A Choice of Kipling’s Verse”, T.S. Eliot – editor; London, Faber and Faber, 1963, 257-258 ).

 

 

2      “Отче наш, Ти, който обичаш всеки,

помогни ни, ние просим от Тебе съвет,

за да можем да градим навеки

Твоето чисто наследство, Твоя завет.

 

Научи ни да обичаме нещата прости

и на радост, в която няма горчиво зрънце,

и на прошка, лишена от мисли злостни,

и на любов към всички под нашето слънце!”

(КИПЛИНГ, цитиран в “A Choice of Kipling’s Verse”,

T.S. Eliot – editor; London, 1963, 272-273).

 

3♦ В своята статия “Религията на Ръдиард Киплинг” Дж.Т. Съндърланд пише: “Аз смятам, че Киплинг има религиозно послание към нашето време. Неговите стихотворения извират от дълбините на душата му и са насочени директно към съвестта и религиозната жажда на хората. Бог говори на света чрез различни гласове. Аз мисля, че един от тях е гласът на Киплинг.” (SUNDERLAND 1899, 607-608). 

 

4♦ “Сега моят жизнен път приключва и аз очаквам своето възмездие. Иисусе, когато застана пред Твоя трон заедно с онези, които съм приближил до Бога, моля Те, възкреси и мен самия.” (КИПЛИНГ, цитиран в Wilson 1978, 340).

 

5♦       “Носете свойто бреме!

С търпение в гръдта

гнева си обуздайте,

смирете Гордостта!

 

Със ясно, просто слово,

с език открит и смел

засейте чужда нива,

гонете чужда цел!

 

Носете свойто бреме!

Не чакайте мъзда!

Не крийте страх и слабост

под плаща ‘Свобода’.

 

По всяко ваше дело,

въздишка, вик, въпрос

диваците ще съдят

за вас и за Христос.”

(КИПЛИНГ 1992, 12-13; из “Бремето на белия човек”)

♦♦♦♦♦♦♦

 

 

 

 

 

 

30. АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН, Нобелов лауреат за литература

Руският писател Александър Солженицин (род. 1918) е удостоен с Нобеловата награда за 1970 “за моралната сила, с която той поддържа живи традициите на руската литература”. През 1941 той завършва университета в Ростов, където учи математика и физика, и същевременно завършва задочно Института по философия, литература и история в Москва. Заради критиките си срещу съветския диктатор Сталин, през 1945 Солженицин е осъден на 8 години затвор, а впоследствие е изселен в Сибир. В затвора Солженицин приема Християнството, благодарение на своите разговори с Борис Корнфелд – еврейски лекар и християнин. Най-известните произведения на Солженицин са: “Един ден на Иван Денисович” (1962), “Първият кръг” (1968), “Ракова болница” (1969). През 1973 КГБ конфискува ръкописа на “Архипелаг ГУЛАГ” – произведението, което поставя началото на края на Съветската империя. През 1974 Солженицин е арестуван, обвинен в държавна измяна и експулсиран в Германия. От 1976 той живее и твори в САЩ. През 1994 Солженицин се завръща в Русия, където живее и до днес. 

♦♦♦

 

1♦ “Колко лесно е да живея с Тебе, Господи! Колко лесно е да вярвам в Тебе! 

В трудните мигове, когато мислите ми станат объркани и боязливи, когато осъзнавам, че дори най-светлите хора не могат да погледнат по-надалеч от тази нощ и не знаят какво ще правят утре, Ти ми изпращаш ясна увереност, че си тук и че ще направиш така, че не всички пътища пред Доброто да бъдат затворени.” (СОЛЖЕНИЦИН, цитиран в Burg and Feifer 1972, 189).

 

2♦ В своята реч, при получаването на Темпълтъновата награда (Лондон, Бъкингамски дворец, 10 май 1983), Александър Солженицин казва:

“Спомням си, че преди повече от половин век, когато бях дете, старците си обясняваха големите нещастия, които сполетяха Русия, с думите: Хората забравиха Бога; ето защо ни сполетя всичко това.

Оттогава, вече почти 50 години, аз изследвам историята на комунистическата революция в Русия. През това време прочетох стотици книги, събрах стотици лични свидетелства и вече съм написал осем тома, опитвайки се да разчистя отломките от този революционен катаклизъм. Но ако днес ме накарат да формулирам възможно най-кратко главната причина за тази унищожителна революция, която погълна 60 милиона души от нашия народ, аз не бих могъл да се изразя по-точно, освен да повторя: Хората забравиха Бога; ето защо ни сполетя всичко това.” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36; виж също Solzhenitsyn 1983, 874).

 

3 “Анализирайки Френската революция и нейната кипяща омраза към Църквата, Достоевски стигна до извода, че всяка революция неизбежно започва с атеизъм. Това е абсолютно вярно. Но светът никога не е виждал толкова организирано, военизирано и радикално злонамерено безбожие като това, което е практикувано от Марксизма. Главната движеща сила във философската система на Маркс и Ленин е омразата към Бога; тази омраза е в сърцето на марксистко-ленинската психология и е много по-опасна от всички техни икономически и политически програми. Войнстващият атеизъм не е просто случайна или маловажна част от идеологията на Комунизма; атеизмът не е следствие от Комунизма, а е негов фундамент.” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36). 

 

4 “През 20-те години на ХХ-ти век в Съветска Русия бяхме свидетели на една безспирна процесия от жертви и мъченици сред Православното духовенство. Много архиепископи и епископи бяха екзекутирани. Десетки хиляди свещеници, монаси и монахини, притискани от комунистите да се отрекат от Словото Божие, бяха изтезавани и убивани в затворите, заточени в концлагери, изселвани в безлюдната Сибирска тундра, а някои в последните дни от живота си бяха изхвърлени на улицата без храна и подслон. Всички тези християни-мъченици непоколебимо отиваха на смърт заради вярата си. Само малцина се пречупиха под натиска на комунистите. Достъпът до Църквата беше блокиран за десетки милиони християни; на тях им беше забранено да възпитават децата си според Православната Вяра. Религиозните родители бяха изтръгнати от своите деца и бяха хвърлени в затворите, докато децата им бяха отклонени от Вярата чрез мерзки заплахи и лъжи.

Вярно е, че милиони наши сънародници бяха покварени и духовно осакатени от официално наложения атеизъм, но все пак десетки милиони останаха верни на Християнската вяра; те не можеха да изразят своята вяра единствено заради външния натиск, но както винаги се случва по време на религиозни гонения и преследвания, съзнанието за Бога в моята страна достигна огромна сила и дълбочина.

Точно в това аз виждам зората на надеждата: защото няма значение, че Комунизмът се ежи заплашително с танкове и ракети, няма значение какви територии от нашата планета е завладял той; Комунизмът е обречен и той никога няма да победи Християнството.” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36).

 

5 В своята Харвардска реч (1978) Солженицин твърди, че всички съвременни медии насаждат невежество и агресивност у хората, чиито “божествени души се пълнят с клюки, безсмислици и празнословия”:

“Днешните медии се превърнаха в най-голямата сила в Западните общества. Четвъртата власт – медиите – е много по-могъща от другите три власти: законодателната, изпълнителната и съдебната. При това положение човек се пита: чрез какъв закон е била избрана тази четвърта власт и в крайна сметка пред кого е отговорна тя?” (SOLZHENITSYN 1978).  

 

6Западният свят неизбежно се плъзга към пропастта. Западните общества все повече и повече губят своята религиозна същност; те лекомислено предават своето младо поколение в ръцете на атеизма. Щом като богохулни филми за Иисус се излъчват във всички щати на Америка, която е уж една от най-религиозните държави в света, щом като един от най-големите американски вестници публикува безсрамна карикатура на Дева Мария, то какви други доказателства за безбожието на Западния свят са ни нужни?” (SOLZHENITSYN 1984, Issue 36).

♦♦♦♦♦♦♦

 

 
 
 
 
 

31. ХЕРМАН ХЕСЕ, Нобелов лауреат за литература 

Немският писател Херман Хесе (1877-1962) е удостоен с Нобеловата награда за 1946 “за своето вдъхновено творчество, което посредством съвършената си стилистика представя класическите хуманистични идеали”. Най-известните му произведения са: “Сидхарта” (1922), “Степният вълк” (1927), “Нарцис и Голдмунд” (1930), “Игра на стъклени перли” (1943). През 60-те години на ХХ-ти век Хесе се превръща в култова фигура за интелектуалците в Европа и Америка.  

♦♦♦

 

1♦ В един разговор със своя приятел – дипломатът Мигел Серано – Хесе изразява своето отношение към Бога:

“Ти трябва да се оставиш да бъдеш отнесен от Бога, както облаците в небето. Не трябва да се съпротивляваш. Бог съществува в твоята съдба така, както съществува в тези планини или в онова езеро. Много е трудно да се разбере всичко това, защото човекът все повече и повече се отдалечава от Природата и така, все повече се отдалечава от самия себе си.” (ХЕСЕ, цитиран в “C.G. Jung and Hermann Hesse: A Record of Two Friendships”, Miguel Serrano, New York, Schocken Books, 1966, 10).

 

2♦ “Фактът, че хората приемат живота си като взет назаем от Бога и че не искат да изживеят живота си егоистично, а напротив, искат да го изживеят като служение и саможертва пред Бога – този факт, това най-велико наследство от моето детство имаше изключително силно влияние върху моя живот.” (HESSE 1972, 59).

 

3♦ “Само когато човек е близо до Природата, той може да чуе гласа на Бога.” (ХЕСЕ, цитиран в Miguel Serrano, 1966, 10).

 

4♦ “Християнството – не просто проповядваното, а истински изживяното Християнство – беше най-мощната сила, която ме формира и ме създаде.” (ХЕСЕ, цитиран в Gellner 1997, Vol.1).

 

5♦ “Ако не възприемаме стиховете от Новия Завет като заповеди, а като израз на едно изумително прозрение за тайните на нашата душа, то най-мъдрите думи, които някога са изговаряни, са: ‘Обичай ближния си както себе си’.” (ХЕСЕ, цитиран в Gellner 1997, Vol.1).

 

6♦ “За различните хора има различни пътища към Бога – центърът на света. И все пак, самото преживяване на съприкосновение с Бога е винаги едно и също.” (ХЕСЕ, цитиран в Gellner 1997, Vol.1).

 

7♦ “Да бъдеш религиозен е всъщност въпрос на доверие. Доверието е нещо, което всяко добро и простодушно същество, всяко дете или дивак притежава. Но онези като нас, които не са нито толкова простодушни, нито толкова добри, явно трябва да достигнат до това доверие по заобиколен път. В началото на този заобиколен път ние трябва да повярваме в себе си. И все пак, ние няма да можем да повярваме в себе си, ако постоянно се самообвиняваме и самобичуваме.

Бог, в когото трябва да вярваме, живее и в нас; а онези, които казват ‘Не’ на себе си, са неспособни да кажат ‘Да’ на Бога.” (ХЕСЕ, цитиран в Gellner 1997, Vol.1).

 

8♦ “Пътят към религията може да бъде различен за отделните хора. За мен този път беше изпълнен с много грешки и големи страдания, с много самобичуване и невежество, с джунгли, пълни с невежество. Аз бях свободен дух и знаех, че лицемерната набожност е болест на душата. Аз бях аскет и сякаш забивах гвоздеи в плътта си. 

Тогава не разбирах, че да бъдеш религиозен всъщност означава да имаш радостен и здрав дух.” (ХЕСЕ, цитиран в Gellner 1997, Vol.1).

♦♦♦♦♦♦♦

 

 

 

 

 

 

32. АНРИ БЕРГСОН, Нобелов лауреат за литература

Френският философ Анри Бергсон (1859-1941) печели Нобеловата награда за 1927 “за своите жизнеутвърждаващи идеи и за изключителното майсторство, с което те са представени”. Основните му произведения са: Опит върху непосредствените данни на съзнанието (1889), Материя и памет (1896) и “Творческата еволюция (1907). Бергсон защитава докторат по философия в Парижкия университет; той е професор по философия в Колеж дьо Франс. В последните години на своя живот Бергсон е силно повлиян от християнския мистицизъм, който става главна тема в неговото фундаментално произведение “Двата източника на морала и религията” (1932).

♦♦♦

 

1♦ В писмото си до П. дьо Тонкедек от 20 февруари 1912 Бергсон пише за мястото на Бога в трите си основни произведения:

“Моите размишления, изложени в книгата ми Опит върху непосредствените данни на съзнанието, осветляват факта на свободата, моята книга Материя и памет сочи директно, надявам се, към реалността на Духа, а книгата ми Творческата еволюция представя акта на Творението като факт.  

От всичко това ясно се очертава идеята за един творящ и свободен Бог – Създател както на Материята, така и на Живота; един Бог, чиято творческа дейност е продължена от самия Живот чрез еволюцията на видовете и чрез създаването на човешките същества.” (БЕРГСОН, цитиран в “Bergson and His Philosophy” by J.A. Gunn, London, Methuen & Co., 1920, ch.11). 

 

2♦ Бергсон смята, че Бог е един безспирно творящ център, от който излитат многобройни светове, подобни на нашия:

Аз говоря за един център, от който световете избликват така, както фойерверките се разлитат от общия сноп; в действителност, аз не си представям този център като нещо статично, а като един вечно бликащ извор. Дефиниран по този начин, Бог няма нищо общо с покоя и пасивността; Бог е безспирен Живот, Действие, Свобода.” (HENRI BERGSON, “Creative Evolution”, New York, Henry Holt and Company, 1911, 248).   

 

3♦ Критикът П. дьо Тонкедек се опитва да интерпретира Бергсоновата философия като някакъв вид пантеизъм. Бидейки напълно убеден, че Бог е абсолютно разграничен от Своите творения, Бергсон категорично отхвърля тази интерпретация: 

“Аз говоря за Бога, който е източникът, излъчващ чрез Своята свободна воля един след друг различни импулси, всеки от които създава един нов свят. Следователно Бог остава абсолютно разграничен от тези светове.” (БЕРГСОН, цитиран в Gunn 1920, ch.11).

 

4♦ В своя последен труд “Двата източника на морала и религията” (1932) Анри Бергсон се опитва да завърши своята уникална философска система и да я хармонизира с Християнската религия; в тази последна книга Бергсон задълбочено изследва отношението на християнските мистици и светци към Бога:

“Действително, мистиците са единодушни в свидетелството си, че Бог има нужда от нас така, както ние имаме нужда от Него. Защо сме Му нужни, ако не, за да ни обича? До този извод стига философът, който се придържа към мистичния опит. За философа сътворението се явява Божие начинание, целящо да създаде творци и помощници на Бога, достойни за Неговата любов.” (BERGSON 1935, ch.3). 

 

5♦ “Бог е любов и е обект на любов – целият принос на мистицизма се състои именно в това. Мистикът никога не би спрял да говори за тази двойна любов. Описанието му е безкрайно, защото това, което трябва да се опише, е неизразимо. Но то ясно казва, че Божията любов не е просто нещо от Бога – тя е самият Бог.” (BERGSON 1935, ch.3; виж също Бергсон 1993, 180).

 

6♦ “Ако великите мистици наистина са такива, каквито ги описахме, те се оказват оригинални, но несъвършени подражатели и последователи на това, което е бил по един съвършен начин евангелският Христос.

Самият Христос може да бъде смятан за последовател на израилевите пророци. Няма съмнение, че Християнството е дълбока трансформация на Юдаизма. Казвано е много пъти: Юдаизмът – една все още предимно национална религия, е била заместена от Християнството – религия, способна да стане световна. Един Бог, Който несъмнено се е отличавал от всички останали по своята справедливост и мощ, но чиято мощ се е упражнявала в полза на Неговия народ, а справедливостта засягала преди всичко подчинените Нему, е бил наследен от Бога на любовта, Който обича цялото човечество.” (BERGSON 1935, ch.3). 

♦♦♦♦♦♦♦  

 

 
 
 
 
 

33. УИНСТЪН ЧЪРЧИЛ, Нобелов лауреат за литература    

Сър Уинстън Чърчил (1874-1965) – британски държавник и историк – получава Нобеловата награда за 1953 “за своите забележителни исторически и биографични трудове, както и за блестящите си речи, защитаващи вечните човешки ценности”. Чърчил учи в Хароу и Кралския военен колеж в Сандхърст. Основните му произведения са: “Световната криза” (4 тома, 1923-1929), “Втората световна война” (6 тома, 1948-1953), “История на англоезичните народи” (4 тома, 1956-1958). Чърчил е бил два пъти министър-председател на Великобритания преди и след Втората световна война.

♦♦♦

 

1 В своята реч “ХХ-ти век – неговите обещания и тяхната реализация” (Бостън, 31 март 1949) Сър Уинстън Чърчил заявява:

“Тук аз се обръщам не само към онези, които се радват на утехата и даровете, получени от Богооткровената религия, но също и към онези, които посрещат самотно ударите и мистериите на съдбата. Пламъкът на Християнския морал е все още нашият най-велик водач. Да го съхраним и да го обичаме е нашата първостепенна задача както в духовния, така и в материалния живот. Изпълнението на духовния ни дълг в нашия ежедневен живот е изключително важно за оцеляването ни. Само ако изпълним този дълг по един съвършен начин, можем да се надяваме, че ще се справим с проблемите на този свят, а и не само на този свят.

Само когато сме единни, ние сме силни. Нека тогава да вървим заедно напред в изпълнението на нашата мисия и нашия дълг, страхувайки се единствено от Бога и от нищо друго.” (CHURCHILL 1974, Vol.VII, page 7807).

 

2“Ние наистина трябва да сме бдителни, наистина трябва да сме твърди и да пазим принципите, в чиято справедливост вярваме; и нека с търпение и кураж да работим за деня, в който хората по цялата земя ще отхвърлят всички свои съзнателни и несъзнателни зли стремежи. Едва тогава ние ще можем заедно да се насладим на свободата и на благословенията, които Бог е благоволил да дари на човешката раса.” (CHURCHILL 1974, Vol.VIII, 8607).

 

3“Преди всичко ние вярваме, че Вселената е управлявана от едно Всемогъщо Същество; ние вярваме, че съществува една върховна морална цел, според която всички наши деяния ще бъдат съдени.” (CHURCHILL 1974, Vol.VII, 7650).

 

4“Има един елемент, който винаги трябва да присъства в нашата образователна система. В нашата страна има свобода на мисълта, както и свобода на съвестта. Ние винаги сме били образец за религиозна толерантност. Но също толкова важен е и фактът, че религията е гранитна основа в живота и характера на британския народ; благодарение на религията ние изградихме нашите надежди и отхвърлихме нашите страхове. Този религиозен елемент завинаги трябва да остане в нашите училища.” (CHURCHILL 1974, Vol.VII, 6762).

 

5♦ В своята Харвардска реч (6 септември 1943) Чърчил заявява:

“Ако ние сме единни, нищо не е невъзможно. Ако ние сме разединени, всички ще пропаднем…

Нека да се издигнем до абсолютния предел на нашия дълг и на нашите възможности, и нека да благодарим на Бога за духовните награди, които ни е дарил, в отговор на това, че сме Му служили храбро и предано.” (CHURCHILL 1974, Vol.VII, 6827).

 

6♦ “Пламъкът на Християнския морал е все още наш върховен водач. Съживяването и осъществяването на този морал е една реална необходимост както в духовната, така и в материалната сфера. Това е най-важната ни цел за бъдещето. Да въплътим Християнския морал в нашия живот е последната и най-велика повеля, която някога сме получавали.” (CHURCHILL 1974, Vol.VII, 7645).  

♦♦♦♦♦♦♦

 

 

 

 

 

 

34. ИВО АНДРИЧ, Нобелов лауреат за литература

Сръбският писател Иво Андрич (1892-1975) получава Нобеловата награда за 1961 “за епическата сила, с която проследява темите и рисува човешките съдби от историята на своята страна”. След Първата световна война Иво Андрич учи философия и филология в университетите в Загреб, Виена, Краков и Грац, където през 1923 г. защитава докторската си дисертация. Най-значимите му произведения са: “Ex Ponto”, “Мостът на Дрина”, “Травнишка хроника” и “Прокълнатият двор”. Дълги години Андрич живее като дипломат в Рим, Мадрид, Женева и Берлин.

♦♦♦

 

1♦ В своята автобиографична изповед “Ex Ponto” Иво Андрич пише:

“Живейте и се борете, както най-добре умеете, молете се на Бога и обичайте цялата природа, ала най-много любов, внимание и съчувствие оставете за хората, за своите клети братя, чийто живот е временен сноп светлина между две безкрайности.

Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни.” (АНДРИЧ 1992, 37).  

 

2♦ “Хвала Ти, Боже, за мъката на деня и спокойствието на нощта, за краткия живот и голямата загадъчна смърт; нека са благословени решенията Твои, според които идваме на тоя свят и си отиваме от него, след като сме се нарадвали и намъчили. Огромни и непонятни са плановете Твои и ясно е, че ние не можем да видим ни посоката им, ни целта им и трябва смирено да ги приемем; но трудно е да бъдеш човек, Господи.” (АНДРИЧ 1992, 94).  

 

3♦ “Всички, които страдат и умират за своите истини, са едно с Бога и човечеството, и са наследници на вечността, съществуваща само за вярващите и страдащите; те са основният камък на бъдещата сграда на новото човечество, която след всички мъки и заблуди все пак ще се осъществи като Божия мисъл на земята.” (АНДРИЧ 1992, 71).

 

4♦ “Не ни удряй прекалено много, Господи, и не ни слагай товар, който не е по силите ни, за да не помръкне в нас Твоето сияние и да не станем пленници на злото.” (АНДРИЧ 1992, 30).  

 

5♦ “О, Боже, Ти, който знаеш всичко, няма защо да крия, че понякога се обръщам към Тебе с нечистия земен език. Казвам: О, Боже, защо си ми дал сърце, което непрекъснато ме тегли към далечината и прелестта на непознати земи?

Защо си отредил така, че моето щастие да е винаги там, където мен ме няма? За какво ми е тази мъчителна дарба: да обичам разкоша, насладата и промяната? За какво е вечният огън на неспокойното ми сърце? За какво са възторзите, за които човек се разкайва и отмъщава?

О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?” (АНДРИЧ 1992, 52).  

♦♦♦♦♦♦♦  

 

 
 
 
 
 

35. ЖАН-ПОЛ САРТР, Нобелов лауреат за литература 

Френският философ Жан-Пол Сартр (1905-1980) е удостоен с Нобеловата награда за 1964 “за творчеството си, което е богато на идеи и изпълнено със свободолюбие”. От 1924 до 1929 Сартр учи в Екол Нормал (Париж), където защитава своята дисертация по философия. Основните му произведения са: “Погнусата” (1938), “Битие и нищо” (1943), “Екзистенциализмът е хуманизъм” (1946), “Критика на диалектическия разум” (1960), “Думите” (1964).

♦♦♦

 

САРТР – ВОЙНСТВАЩИЯТ АТЕИСТ

1 В “Екзистенциализмът е хуманизъм” (1946) Сартр пише:

“Достоевски беше писал: ‘Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да е позволено’.

И наистина, ако Бог не съществува, тогава всичко е позволено; и затова човекът е изоставен, защото не открива нито в себе си, нито извън себе си възможност да се опре на нещо.

…От друга страна обаче, ако Бог не съществува, тогава ние не откриваме пред себе си никакви ценности или повели, които да узаконят нашето поведение. Така че нямаме нито зад себе си, нито пред себе си – в сияйното царство на ценностите – оправдания и извинения. Ние сме сами, без извинения. Ето това имам предвид, когато казвам, че човекът е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен, защото, веднъж захвърлен в света, той е отговорен за всичко, което прави.” (САРТР 1992, 23-24).

 

ОБРЪЩАНЕТО КЪМ БОГА

2♦ Малко известен е фактът, че в началото на 70-те години Сартр преживява неочакван душевен обрат, чиято кулминация е през 1980-та, когато той приема месианския Юдаизъм. Сартр изоставя своя атеистичен екзистенциализъм и достига до вярата в Бога. Това обръщане към Бога е описано в американското списание “National Review” (New York, 1982) от професор Томас Молнар:

Почти през цялата си кариера философът Жан-Пол Сартр беше войнстващ атеист. Въпреки че понякога политическите му убеждения бяха в конфликт с Марксисткия материализъм, всъщност те бяха изключително близки до най-тираничните Сталинистки доктрини.

И все пак, през последните месеци от живота на Сартр се случиха някои изненадващи обрати. През 1980 г. той беше почти загубил зрението си и силите си, но все още беше запазил непокътнат своя здрав разум; именно тогава Сартр се приближи твърде много до вярата в Бога, а може би се случи и нещо повече. Тази история може да бъде разказана накратко, но с необходимото уважение. 

През последните години от живота на Сартр един бивш комунист-маоист, Пиер Виктор, беше постоянно до него. В ранната пролет на 1980 г. те двамата водиха диалог на страниците на ултра-лявото списание Nouvel Observateur”.

Достатъчно е да цитираме само едно изречение от думите на Сартр, за да можем да оценим до каква степен той е приел благодатта на Бога и идеята, че човекът е сътворен:

‘Аз не мисля, че съм просто продукт на случайността, че съм само една частица прах във Вселената; аз чувствам, че съм някой, който е бил очакван, създаден, планиран. Накратко, аз съм едно същество, което само един Творец би могъл да постави тук; и тази идея за творческа ръка се отнася до Бога.’

Привържениците на атеистичния екзистенциализъм ще забележат, че с това единствено изречение Сартр се отрича от цялата си философска система, от всичките си доскорошни убеждения, от целия си живот. 

Краят на тази история, за съжаление, никак не е поучителен. Житейската спътница на Сартр – Симон дьо Бовоар – се държеше като ограбена вдовица по време на неговото погребение. По-късно тя публикува книгата си “Сбогом на Сартр”, в която злобно атакуваше Сартр заради неговото религиозно обръщане. В своята книга тя пише: Сартр дълго се противеше на религиозните изкушения от страна на Пиер Виктор, но накрая се предаде. Как да си обясним тази изкуфяла постъпка на един предател? пита тя глупаво. И след това добавя: Всички мои приятели, всички Сартърианци и целият издателски екип на списанието “Les Temps Modernes” са потресени също като мен и ме подкрепят в моя ужас.

Пред нас се сблъскват ужасът на мадам дьо Бовоар и религиозното обръщане на Сартр. Безспорно, истината е безкрайно по-близо до слепия, но все още виждащ, стар философ. (ТОМАС МОЛНАР – професор по Френска и Световна литература в Бруклин Колидж, “Jean-Paul Sartre, R I P: A Late Return,” inNational Review”, New York, 11 June 1982, Vol.34, Issue 11, page 677; виж също McDowell and Stewart 1990, 477).

 

3♦ Гореспоменатият Пиер Виктор е египетски евреин и бивш комунист; той е близък приятел на Сартр и негов дългогодишен личен секретар. Около 1970-та Пиер Виктор става дълбоко религиозен и приема отново истинското си име – Бени Леви.

Издателят на книгата “Hope Now: The 1980 Interviews”, в която са поместени диалозите между Сартр и Бени Леви, пише:

“През март 1980 г., само един месец преди смъртта на Сартр, ‘Le Nouvel Observateur’ публикува серия от диалози между изнемощелия философ и неговия млад секретар Бени Леви. Тези диалози ни разкриват един нов Сартр, който е отхвърлил своите комунистически убеждения и е отблъснал своите най-близки приятели, дори и Симон дьо Бовоар. В действителност, Сартр се е отрекъл от вярата си в марксизма и от всичките си фундаментални убеждения, че индивидуалното съзнание е първично, че насилието е неизбежно и т.н.; вместо това, в края на своя живот Сартр прегръща месианския Юдаизъм.

Малко преди смъртта си Сартр потвърди автентичността на публикуваните диалози и на тяхното смайващо съдържание. (“Hope Now: The 1980 Interviews”, Jean-Paul Sartre and Benny Levy, University of Chicago Press, 1996).

 

4♦ Издателите на списание “Wired (Mай, 1996, Сан Франциско) пишат:

“Всичко, което знаехме за Жан-Пол Сартр, вече не е валидно. Книгата ‘Hope Now: The 1980 Interviews’ (в която са публикувани разговорите между Сартр и неговия секретар Бени Леви, проведени малко преди смъртта на Сартр) ни разкрива един философ, който е изоставил левите си идеи и своите приятели, и е приел месианския Юдаизъм.” (Wired,4.05, Conde Nast Publications Inc., San Francisco, 1996).

 

5♦ През 1980-та в един от гореспоменатите диалози с Бени Леви, Сартр прави някои озадачаващи признания относно своята доскорошна атеистично-екзистенциална философия: 

БЕНИ ЛЕВИ: Ти веднъж ми каза: Аз често съм говорил за екзистенциалното отчаяние, но всъщност това са празни приказки. Аз говорех за отчаянието, просто защото другите говореха за него, защото беше модерно; по това време всички четяха Киркегор.

САРТР: Точно така. Лично аз никога не съм изпитвал отчаяние; нито за миг не съм мислил, че отчаянието е част от моя характер. И все пак, аз бях склонен да приема, че отчаянието играе важна роля в живота на другите, просто защото те непрекъснато говореха за него. 

Но това беше временно явление, което съм наблюдавал и при много други философи. Обикновено в началните етапи на своето творчество философите възприемат дадена идея от хорските приказки, на която придават прекомерна важност. Но по-късно, постепенно те спират да говорят за тази идея, защото осъзнават, че тя е напълно лишена от смисъл. Тогава философите разбират, че всъщност са били повлияни от слухове и празни приказки.

БЕНИ ЛЕВИ: Можеш ли да кажеш същото и за така нареченото екзистенциално страдание?

САРТР: Аз никога не съм изпитвал такова страдание. Просто това беше едно ключово философско понятие от 30-те до 40-те години на ХХ-ти век. Това беше едно от понятията, които ние непрекъснато използвахме, но за мен то не означаваше нищо. (Виж “Le Nouvel Observateur, 10-16 март 1980, 800, с.56; виж също Hope Now: The 1980 Interviews, University of Chicago Press, 1996, 55). 

 

Виж статиите:

- “The Last Words of Jean-Paul Sartre,” trans. Rachel Phillips Belash, Dissent magazine, Fall, 1980: 418-419.

- “From Maoism to the Talmud (With Sartre Along the Way): An Interview with Benny Levy,” by Prof. Dr. Stuart Z. Charmé, in Commentary magazine, December 1984, pp. 48-53.

- “Special Tribute to Sartre. Benny Levy: Today’s Hope - Conversations with Sartre”, in Telos magazine, 44, Summer, 1980.

♦♦♦♦♦♦♦

 

 

 

 

 

 

36. РАБИНДРАНАТ ТАГОР, Нобелов лауреат за литература 

Рабиндранат Тагор (1861-1941) – индийски поет, прозаик, философ, художник и композитор – е удостоен с Нобеловата награда за 1913 “за своите дълбоко прочувствени и оригинални стихове, в които с неподражаемо майсторство е изразил своето поетическо мислене”. Основните му произведения са: “Гòра” (1910), “Гитанджали” (1912), “Сàдхана: Пътят към съвършенството” (1913), “Религията на човека” (1931). През 1921 Тагор създава университета “Висва Бхарати” в Шантиникетан, Индия. 

♦♦♦

 

1♦ “Бог стои отвън пред нашето Аз и чака с неуморно търпение да Му отворим доброволно вратата си. Защото нашето Аз може да постигне своя истински смисъл, който е душата, и по своя воля да стане едно с Бога – не чрез принуждението на Божията сила, а чрез любов.

Човекът, чийто дух е станал едно с Бога, се изправя пред хората като най-съвършения цвят на човечността.” (ТАГОР 1994, 53, “Сàдхана”).

 

2♦ “Както природата е отделена от Бога чрез ограниченията, изразени в природния закон, така и нашето Аз се отделя от Бога поради ограниченията на егоизма. Бог доброволно е ограничил волята Си и ни е предал властта Си над нашия малък свят.” (ТАГОР 1994, 90, “Сàдхана”).

 

3♦ “Нашето всекидневно задължение към Бога се състои не в това постепенно да Го търсим, а всеки ден да Му се отдаваме, да премахваме всички прегради, които ни пречат да се съединим с Него; да разширяваме съзнанието си за Него, като Му служим с доброта и любов.” (ТАГОР 1994, 140, “Сàдхана”). 

 

4♦ “Божията любов, от която нашето Аз е получило формата си, е отделила това Аз от Бога; и пак Божията любов е тази, която възстановява помирението и съединява нашето Аз с Бога. Затова собственото ни Аз трябва да минава през безкрайно много обновявания. То не може да върви вечно по пътя на своята обособеност. Обособеността, отделеността е оная граница, която му пречи да се възвърне към своя безкраен източник – Бога”. (ТАГОР 1994, 90-91, “Сàдхана”).

 

5♦ “Ето крайната цел на нашето битие, която не бива никога да забравяме: ‘Красотата е истина, истината е красота.’

Ние трябва да постигнем целия свят с любов, защото той се ражда от любов, с любов се поддържа и после се възвръща пак в лоното на любовта. Нужно е да стигнем до съвършената свобода на сърцето, която ще ни даде сила да се пренесем в най-съкровените кътчета на нещата и да вкусим от безкористната радост, присъща на Бога.” (ТАГОР 1994, 134, “Сàдхана”). 

 

6♦ “Чуй молитвата ми, Господи – сечи, сечи из корен нищетата в моето сърце.

Дай ми сила да понасям леко всички свои радости и скърби.

Дай ми сила да направя службата на любовта си плодоносна.

Дай ми сила да не се отвръщам никога от бедните и да не сгъвам колена пред наглото могъщество.

Дай ми сила да издигна своя ум високо над дребнавостта на делника.

Но ми дай и сила силата си с обич да отдам на Твойта воля.” (ТАГОР 1990, 54, “Гитанджали”).

 

7♦ “В едно-единствено приветствие към Теб, мой Боже, нека всичките ми сетива да се протегнат и да докоснат този свят в нозете Ти.

Като дъждовен юлски облак, надвиснал ниско с товара си от неизсипани порои, нека целият ми ум да се сведе пред Твоите врати в едно-единствено приветствие към Теб.

И нека всичките ми песни слеят своите различни мелодии в неразчленим поток и да потеглят към морето на безмълвието в едно-единствено приветствие към Теб.

Тъй както ято жерави лети неспирно ден и нощ назад към родните си планини, тъй нека животът ми да отпътува цял към вечното си жилище в едно-единствено приветствие към Теб.” (ТАГОР 1990, 126, “Гитанджали”).

♦♦♦♦♦♦♦  

 

 
 
 
 
 

37. СИГРИД УНДСЕТ, Нобелов лауреат за литература 

Норвежката писателка Сигрид Ундсет (1882-1949) печели Нобеловата награда за 1928 “за майсторството, с което описва средновековната история на скандинавските народи”. Нейните основни произведения са: “Сърцето на Йени” (1911), “Пролет” (1914), “Кристин Лаврансдатер” (1920-1922), “Етапи: Нова поредица” (1933).

♦♦♦

 

1♦ След като приема католическата вяра, Сигрид Ундсет пише:

“В католическата църква няма място за разногласия относно същността на Бога, относно Богочовешката природа на Иисус Христос или относно майчинството на Дева Мария. Самият Христос е пътят към Божието царство и Неговата смърт на кръста е тайната, която отваря Божието царство за наследниците на Адам. Христовата кръв наистина пречиства грешника от всичките му грехове, а Христовото тяло е истинската храна и истинският живот за вярващите.” (SIGRID UNDSET, Sigrid Undset: On Saints and Sinners, San Francisco, Ignatius Press, 1993, 232).  

 

2♦ Сигрид Ундсет пише: “В библейския стих ‘Иисус дойде при Своите Си, но Своите Му не Го приеха. А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии деца’ [Йоан 1:11] е изразена същността на католическата вяра. А именно, че човек трябва искрено да пожелае спасението си, за да може да го получи. По своя воля човек обърна гръб на Бога; затова сега, отново по своя воля, той трябва да се върне при Бога. Бог излива своята спасителна благодат върху нас, просто защото ни обича, а не защото сме я заслужили.” (UNDSET 1993).

 

3♦ “Страхът и надеждата движат душата напред; те я учат да наблюдава, да се моли, и така, да придобива все повече знания за Бога. В резултат на това, душата все повече и повече губи своята егоистична загриженост за себе си; тя става безкористна и започва да обича Бога.” (UNDSET 1993). 

 

4♦ “Хората упорито твърдят, че в този свят е невъзможно да има една абсолютна истина, просто защото си въобразяват, че биха загубили своята свобода и че животът им би загубил своето многообразие, ако наистина съществува една абсолютна истина, в която всички други истини се съдържат.

Но в действителност, в този свят ние можем да имаме само един вид свобода – тази, за която нашият Господ казва: ‘Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни’.” (UNDSET 1999, Vol.13).

 

5♦ “В съгласие с другите религии Християнството ни учи, че Бог е една невидима безкрайност, че Той е сътворил всички видими и невидими неща от самия Себе Си, и че всички неща съществуват в Него.

Чрез един уникален акт Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие. Католическата теология сравнява този акт с процеса, в който бялата светлина се пречупва през призмата и се превръща в различни цветове; по същия начин Божието неразчленимо единство се превръща в отделни човешки качества.” (UNDSET 1993).

 

6♦ “Постепенно моите исторически изследвания ме убедиха, че единствените наистина мъдри хора в нашата цивилизация са онези странни мъже и жени, които католическата църква нарича Светци. Оказа се, че единствено Светците познават истинската същност на човека, неговата нестихваща жажда за щастие, неговата трагично-недостатъчна любов към ближните му, към справедливостта и мира, както и неговото вечно отстъпление от Божията благодат. Едва тогава аз прозрях, че в Християнството има Истина.

Но ако човек искрено потърси Истината, винаги съществува риск да я намери. Обаче човекът не иска да открие Истината, защото предпочита да съхрани своите илюзии.  

А що се отнася до мен, аз достигнах твърде близо до обиталището на Истината благодарение на моите изследвания върху живота на Светците, които в старинните скандинавски текстове са наречени Божии приятели. И така, в крайна сметка, аз трябваше да се подчиня на Истината и през 1924-та приех католическата вяра.” (УНДСЕТ, цитирана в Grenier 1999). 

♦♦♦♦♦♦♦

 

 

 

 

 

 

38. ИСААК СИНГЕР, Нобелов лауреат за литература 

Исаак Сингер (1904-1991) – полски и американски писател – получава Нобеловата награда за 1978 “за своето вдъхновяващо литературно творчество, което е вкоренено в полско-еврейската културна традиция и което проповядва универсалните човешки ценности”. Основните му произведения са: “Семейство Москат” (1950), “Магьосникът от Люблин” (1960), “Имението” (1967), “Шоша” (1978).

♦♦♦

 

1♦ В своята Нобелова лекция (8 декември 1978, Les Prix Nobel 1978), Сингер казва:

“Аз никога няма да приема идеята, че Вселената е просто една физическа или химическа случайност, че Вселената е продукт на някаква сляпа еволюция.

Въпреки че вече добре познавам заблудите, илюзиите и идолите, пред които човешкият ум се прекланя, аз все още вярвам в онези истини, които един ден всички хора ще успеят да приемат. Аз вярвам, че човекът може да постигне всички възможни удоволствия, умения и знания в този свят, и същевременно да продължи да служи на Бога – Богът, Който говори чрез дела, а не чрез думи, Богът, Който изразява Своята същност чрез Космоса.” (SINGER 1979).

 

2♦ “Аз съм скептик. Аз съм скептично настроен към идеята, че ние можем да направим света по-добър.

Когато чуя изтърканата идея, че това или онова политическо управление, че този или онзи обществен строй ще донесе щастие на хората, аз знам, че тя никога няма да проработи. Хората винаги ще си останат хора; те си останаха хора както при комунизма, така и при всички други ‘изми’.

Но аз не съм скептик, когато става въпрос за вярата в Бога. Аз наистина вярвам. Винаги съм вярвал, че има един Божествен план, че има един Разум отвъд света и че светът не е просто една случайност.” (СИНГЕР, цитиран в The Brothers Singer by Clive Sinclair, London, Allison and Busby, 1983, 30). 

 

3♦ В своето последно интервю (1987) Сингер казва:

“Бог е навсякъде. Дори когато вършим дела, насочени против Него, Той е там. Независимо какво вършим. 

Бог е като един баща, който вижда, че децата му правят много глупости и злини; той им се гневи и ги наказва, но все пак, те си остават негови деца.” (СИНГЕР, цитиран в Green 1998).

 

4♦ “Човекът се моли за милост, но не е склонен да бъде милостив към другите. Защо тогава човекът очаква милост от Бога? Не е справедливо и не е адекватно да очакваш нещо, което ти самият отказваш да дадеш.” (СИНГЕР, цитиран в Rosen 1987). 

 

5 “Истинският писател на нашето време не може да не бъде дълбоко загрижен за проблемите на нашето поколение. Той не може да не вижда, че силата на религията, и особено вярата в Божественото откровение, е по-слаба днес, отколкото е била във всяка друга епоха от човешката история. Все повече и повече деца растат без вяра в Бога, без вяра в справедливо наказание или награда, без вяра в безсмъртието на душата и дори във валидността на морала. Истинският писател не може да омаловажава факта, че съвременното семейство губи своята духовна същност.

Всички мрачни прогнози на философа Освалд Шпенглер се сбъднаха след Втората световна война. Нито едно техническо откритие не може да смекчи разочарованието на съвременния човек – неговата самота, неговото чувство за малоценност, неговият страх от войната, революциите и терора. Нашето поколение загуби вярата си не само в Божественото Провидение, но също и в самия човек, и във всички човешки институции.” (SINGER 1979).

 

6♦ “Материалният свят е една комбинация от виждане и слепота. Слепотата ние наричаме Сатана.

Ако бяхме всевиждащи, ние просто нямаше да имаме свободен избор. Защото, ако бяхме всевиждащи, ние щяхме да виждаме Бога и Неговото величие, но тогава поради страха от Бога, ние нямаше да се поддаваме на изкушенията и греха. 

Тъй като Бог е искал ние да имаме свободен избор, очевидно е, че Сатаната, т.е. принципът на злото, трябва да съществува.

Но в действителност какво представлява свободният избор? Всъщност той е свободата да избираме между доброто и злото. Ако го нямаше злото, нямаше да я има и свободата.” (СИНГЕР, цитиран в Farrell 1976, 157).

 

7♦ “Животът е роман, написан от Бога. Нека да оставим Бог да го допише.” (СИНГЕР, цитиран в Moraes 1975).

♦♦♦♦♦♦♦

 

 
 
 

Към началната страница